Човек като е загубен по природа и сто GPS-а не могат да му помогнат.
Преди десетина дена стигнах до средния ръкав на Халкидики, с помощта на машинката, по най-трудния възможен начин с лек автомобил. Само чичо Манчо би могъл да открие по-зачукани пътища там. А си заслужава да се опита!
Не знам как стана, но още на пътя за Солун кривнах не знам накъде и се почнаха едни планини, едни долини, ма нали предния ден се връщам от Родопите и не ми направи впечатление. После, уж на правилния път, всичко започна осезаемо да се стеснява, докато не попаднахме в едни селца, където волвото едвам взимаше завоите по едни тесни улички, без парапети, а под тях директно дворовете на долните къщи... Красота и идилия от един забравен свят!
Само дето в следващото село изведъж без предупреждение асфалтът свърши и премина в черен път, добре утъпкан, но черен, нагоре-надолу по хълмове с черешови и маслинови масиви. Е те тук почнах сериозно да се притеснявам, особено като машината каза, че ше пристигнем в дестинацията след 4 часа и половина! Абе тия хора как ходят на море!?! Топ туристическа дестинация!? А ако завали рейсовете с туристите какво правят?
В крайна сметка се отказах да се друсам 4 часа по черни пътища на първа (все пак наближааше привечер) и се върнах в селцето. А селцето иначе беше като извадено от 19 век. Всеки момент очаквах да скоча на някой спотаен атонски манастир! Хората ме гледаха доста странно с тази лодка на покрива
. Тръгнах по табелка в друга посока към друго селище - пак изскочих на черен път до безкрая! Идеше ми да се разплача като блондинка. Накрая се върнах по единствения асфалтиран път и някак си излязох в цивилизацията. Стигнах и закъдето бях тръгнал, накрая. За по-малко от половин час, хехе.
После като видях пътят до Солун каква магистрала като слънце е и как си има табели за всичко, силно ми докривя. От друга страна, никога нямаше да ги видя тези живописни местенца, нямаше и да ми хрумне да се отклоня от царския път. Само дето толкова ни беше притеснено, че нито една снимка не направихме, а трябваше!