Утрото започна с гръмотевици, които преминаха в първите проблясъци на слънцето и на места чисто небе. Нищо не нарушаваше нашето спокойствие, както и спокойствието на птиците.
Разходихме се до стената, зая да видим как Струма излиза от шлюзовете и отново се превръща в река. След туй - закуска, прибиране на багажа и влачене на лодките обратно до водата. Вторият ден нямаше нищо общо с първия - често пробиваше слънце през облаците, вятърът беше 0-1 бала, водата огледало, а накъдето и да погледнеш - се белееха или чернееха струпванията на птиците - пеликани, чайки, патици, гмурци, чапли и какви ли още не. Но фламингото не се виждаше никъде.
В приказки, песни и веселби постепенно наближихме другия край на езерото и лодките опряха в дъното. Бяхме на границата на заблатеното устие на Струма, а малко по-навътре - побеляло от птици. Най-близката коса беше пълна с пеликани и никой не вярваше че по това време на годината има фламинго. Но една група птици литна в далечината "по-така" и аз се кълнях пред другите, че е фламинго и да не бързаме да си ходим.
И започна епичната част от нашето приключение. С мъка пълзяхме през плитчините, отбутвайки се с гребла от дъното. "Вървяхме" по ръба на плиткото, че даже и по-навътре, а птиците бяха сигурно на половин километър от нас - недостижими през няколкото пръста вода, заляла всичко наоколо. Бяхме попаднали в един друг свят, див свят, царство на птиците и тихите води, непристъпно за човека. Тук живееха необезпокоявани в простиращото се на много километри блато и ние разбрахме, че така и трябва да бъде - нека не можем да ги приближим, нека не можем да ги разгледаме отблизо. Така сигурно беше по-добре. Защото неусетно от доста време се движехме покрай безкрайно струпване на фламинго - да, бяхме го открили, то ни мамеше в маранята да го приближим, както русалка мами злощастните моряци.
С мъка се откъснахме от тази гледка, защото животът ни трябваше да продължи, трябваше да си тръгнем рано или късно. Щом стегнахме багажа, времето съвсем се проясни и слънцето извика към живот вчерашните бурни води. Край носа - началото и краят на нашето пътешествие - ни се представи чуден спектакъл от невъобразимо множество от всички видове птици, които живеят тук, които във вихрен танц преследваха пасажите с риба, една през друга, въздухът и водата кипяха. Езерото свиреше "финале гранде" на симфонията, която преживяхме тук. Хакуна матата!