Не вярвах, че комбинацията ще можем да я видим, но ето ти изненада:
След петия километър реката преминава в типична странджанска река - с дъбове, върби и пр. "континентална растителност. Към седмия километър започва да се усеща течение (едва доловимо) и падналите дървета започват да стават препятствия, още около километър нагоре - проходими. След това - бунт сред екипажа и трябваше да обръщам...
По бреговете няма много места за излизане - колкото и да е равнинна реката, бреговете са стръмни, а реката - дълбока. Където е по-полегато - има купища лилии, които ти е грехота да прережеш с варварския нос на лодката. Затова на финала на "официалната" плаваема част от реката има малко дървено слизало, нещо като кей, дотам има и черен път на пешеходната пътека (как ли ще е с колела?) и място за почивка с една-две пейки и "еко" табела за растителното разнообразие. През целия път - тишина, птичи хор, плясък на криле на плашливи диви патици или гъски, знам ли, рояци водни кончета - светлосини, кафяви, огромни тюркоазени... И никакъв боклук.
Сякаш си потънал в безвремието и висиш над замрялата вода.
Обратният път - с лек привкус на тъга, защото всяка една гледка, която ти се е раздипляла на идване, сега полека се затваря обратно пред погледа ти и се отдалечава безвъзвратно, а напред завой след завой се доближаваш до голямата пясъчна коса, зад която е морето. Там където се срещат морето и реката следва миг колебание, морето протяга ръце към теб, но ти в последния момент се дърпаш и се скриваш в спокойната майчина прегръдка на реката, поел към края на това чудно пътешествие.
